Йордан Ватев

КАТЕДРАЛАТА

сонети

1 Стоя омаян. Гледам младостта ти. Прелива в песен пъстър колорит. Душата - птица, погледът - открит. Кой дух добър при мене те изпрати? Стопяват се гори, поля, позлати, звезди, луна, и камък, и гранит, и ледове под вятър мразовит, палитрата на сенки чудновати от пламъка на твойта красота. В дълбока зима грее пролетта и всеки клон е приказка чудесна. Очи закривам. Пак пред мен си ти. Пак виждам слънце, стълбата Небесна, на ангела вълшебните черти.

2 На ангела вълшебните черти откриват ми света на Светлината. Минава облак. Диша планината. Треви миришат. Минзухар цъфти. Поточе кротко някъде шепти. Пътека бяла стига равнината. Пасат стада. Облъхва хладината. Топола тънка край река трепти. Не смея ни с очи, ни с дъх да мръдна, а ми се иска - миг - да те прегърна, да премалея във магия скришна, искрица - жар сърце да укроти. И пада сняг от цъфналата вишна, и гълъб бял към висини лети.

3 И гълъб бял към висини лети, и пътища незнайни се откриват. В една любов, реки любов се вливат. Невидим орган с меден звук кънти. В ръката - пламък, Космосът тупти. Галактиките мигом се разливат. Морета от звезди в едно се сливат. Безкраен кръг неспирно се върти. Закрилниците - духове ни галят и хиляди слънца с усмивка палят над белия неотразим амвон. Понасят ни пристигнали фрегати по силата на Вечния закон към светове и светли, и богати.

4 Към светове и светли, и богати пътуваме. Ни дъждове. Ни прах. И унес. Тишина. Ни капка страх. Ни лъх - ветрец листенце да поклати. Как! Ехо чух. И звуците познати по нишката в душата съчетах. Потънахме в стихията на Бах. Стени. Лъч бял. Стъклата на квадрати. Пред мен си ти неземна красота! Картините на всичките ята са сенки сиви. Гледат те без глас. Прелитат нежно чудните пернати. На нежността са багрите във нас и силата на мислите крилати.

5 И силата на мислите крилати настига те. И пъпката трепти. В лехи зелени цветето цъфти. По лист, по чашка капки хвърковати. Пак мокри са дървета вишневати. По камъка сълзицата блести. Над върховете птицата лети частица грабнала от хубостта ти. На кой ли смъртен тя ще я дари, пресекла граници, земи, гори, преминала реки, морета сини? На силата ми извора си ти. Макар да минат хиляди години в сърцето блика, с вятъра шепти.

6 В сърцето блика, с вятъра шепти една любов, един хорал Небесен. Щом чуя твоя глас летя унесен в надежди тайни, музика, мечти. Душата ми в смъртта да отлети ще се обърне пак на дъх, на песен, към теб ще тръгне зиме, лете, есен, забравила за други красоти. Съкровище си ти в света студен. Запален огън. Кой е като мен? Зърното зрее. Топла е браздата. Как може злото да ме сполети? Бог даде ми и теб, и свободата. Отварят се невидими врати.

7 Отварят се невидими врати, една Вселена вечност очертала. Сънувам ли? Не! Тази Катедрала сме изградили скрито аз и ти. Как ще ме стигнат страх и самоти? Кой звездоброец казва ми: "Раздяла"? Коя ръка могъща би ме спряла да не рисувам твоите черти? Духът - боите, четката - сърцето. Платното е обтегнато - Небето. Картината живее. Аз съм тук. Не ме примамват замъци, палати и пак ме гали тих, Божествен звук. Примамват ме пространства непознати.

8 Примамват ме пространства непознати. Откривам друг живот, друг огнен път. Безкрайността е спряла в моя кът. Строшени са стрелките хвърковати. Не ме тревожат бури, кръговрати. Пътеки няма. Няма кръстопът. Вериги няма. Птица е духът - най-чудната от всичките пернати. Тя води ме при живата вода. Злини забравих, думи, студ, беда. Живея в сън, но истината нося. Потока гледам. Мир и ведрина. На колене съм и любов не прося. И глас на арфа пее в Светлина.

9 И глас на арфа пее в Светлина. Под пръстите треперят струни бели, а мислите пред красотата спрели тъкат със звук неземните платна. От шарките се лее топлина. Цветя поемат нишки полетели и ритмите ту галени, ту смели люлеят мило тънки рамена. Стъклата пъстри сякаш оживяват. От приказките елфи се явяват. От Книгата отварям лист след лист. В гори дълбоки вее хладина. Спасителят ме гледа с поглед чист. Минава миг. Вълна подир вълна.

10 Минава миг. Вълна подир вълна. Потънал съм във шемета - магия. Как музиката в мене да прикрия избрал привидно звук на тишина? Морето гледам. Синя ширина. Спокоен въздуха на глътки пия. На топла пролет искам да открия зелените запалени платна. Къде съм бил? Къде ли ще осъмна? Да бих могъл отново да се върна във друг живот при същото море! Кой би успял да грабне часовете, летежа им неуловим да спре? Безкраен път. Топят се бреговете.

11 Безкраен път. Топят се бреговете, а катедралата във Вечността не се бои от хлад, от самота. Изправена посреща ветровете. По нея плискат лудо дъждовете. Край нея падат мрак и пустота, но вътре - пламък, дух и красота. В покоя скрит се спират часовете. Хоралът свят на любовта звъни. Картината на младите ти дни е музиката. Органът поема от звезден хор неповторим куплет и нашата магическа емблема рисувам тихо в моя тих сонет.

12 Рисувам тихо в моя тих сонет, каквото имам в бедната си стая. Това е мисълта за тебе, зная, съкровището на един поет. И времето е мостът неотнет. Той свързва ни невидимо в Безкрая. Във нов живот дали ще те позная, дали ръка ще махнеш за привет? Годините в земята ще ни скрият, но сигурен съм, тебе ще открият, ще търсят капка истина, любов. Завият ли по зима ветровете ще слушат моя глас и моя зов, симфония - съня на стиховете.

13 Симфония - съня на стиховете е моя дар за твойта доброта, да ти припомня тайно младостта, когато си отидат миговете на весели игри, на смеховете, на пламъците първи в любовта, на срещите в часа на вечерта, на стъпките стопени в снеговете. Художникът с палитра и бои един нов храм на любовта строи. Молитвено пристъпват други хора. Какво пленява в този мой сонет? Стих? Мисъл? Чувство? Светлина? Опора? Не! Твоят чуден, неоткрит портрет.

14 Не! Твоят чуден, неоткрит портрет не подарявам, нито го продавам. Това, което с обичта създавам е моят влог в сърцето неотнет. Един избликнал в дън-душа квартет! На теб не нотите, духът оставам. Какво написал съм добре съзнавам признателен за моя дар приет. Ти върна ме към музика и рими в минутите за мен необратими, към капките по розовия цвят. И двамата сме горди и богати! Какво ми трябва друго в този свят? Стоя омаян. Гледам младостта ти.

15 Стоя омаян. Гледам младостта ти, на ангела вълшебните черти и гълъб бял към висини лети, към светове и светли, и богати. И силата на мислите крилати в сърцето блика, с вятъра шепти. Отварят се невидими врати. Примамват ме пространства непознати. И глас на арфа пее в Светлина. Минава миг. Вълна подир вълна. Безкраен път. Топят се бреговете. Рисувам тихо в моя тих сонет симфония - съня на стиховете. Не! Твоят чуден, неоткрит портрет. 11 февруари 1996г.